В памет на спомена
Убивам спомена си.
Бавно и жестоко.
Разкъсвам дългите му нощи.
По него хвърлям камък,
душата му откъртвам.
Предавам го
на премълчаната съдба.
Обесен на тъгата ми,
душа му давам
от самота.
Целувам го
със крясъци
и дълго, дълго
на писъците му пригласям.
Сбогувам се
със тялото му -
парченца от луна.
Отпивам
последните остатъци
от жажда.
В очите ми
накуцват вече
съсиреци от нежност,
запушват вените ми,
пълзят като змия.
Пейзажът е
оловносив,
прашасал
лунен кратер,
край него
стъпки
газят
зелената трева.
Умирам
от платената цена.
Но казват,
когато се родя отново,
ще мога
сама да нося
кръста си,
да дишам и издишвам
и моята, и чуждата
вина.
© Весела ЙОСИФОВА All rights reserved.
