Защо са ми, Господи, тези студени ръце...
да ги кръстосам върху гръдта си бяла?
И два чифта невинни, детски криле
не стигат, щом небето го няма.
А тези лилаво-сини Боже нозе...
Защо ми ги даде? Да бягам към тебе?
Толкова тичах, а все на колене...
Все не догонила „правилното” време.
И тези, Господи, устни напукани,
като жадна за дъжд пуста земя.
В празна молитва с думи засукани,
все ти говоря, а, всъщност, мълча. ...