В синапеното зрънчице душа
По белите артерии на дните
препускам пак кошмарно закъснял.
Разминах се завинаги с мечтите.
Там влакът ми на глух перон е спрял.
Догонвам сянката си овехтяла,
износена от керемидени лъчи.
Напук на всичко тя остана цяла,
но в непрогледна светлина мълчи.
Щом видя плачуща върба се сепвам.
Докоснала ме с втренчен силует,
навежда се над мен и аз потрепвам
от радостта, че още съм поет.
Поет разтворил слово в странни рими,
изричащ ги с пресипнал глас
на светове потайни и незрими,
в най-късния среднощен час.
Поет побрал огромната вселена
в синапеното зрънчице душа.
Слепец в космическия мрак прогледнал
и от прозренията оглушал...
© Младен Мисана All rights reserved.
