В тишината на думите
на Валери
Градът къдриците си разпиля по тротоара,
а слънцето между спиралките откри пролука.
Здравей, Поете! Имам време за една цигара...
Не е случайно. Знаех, че ще те намеря тука –
в чекръка на градинката, до старото школо,
на точно две търкулнати въздишки от морето.
Дойдох. Ама убий ме, ако знам сама защо!
Говоря ти, ала мълчат ми думите, Поете.
Мълчат като пръстта над пресен гроб,
мълчат като крилото на ранена птица.
Мълчат, мълчат, тъй както може само Бог.
А вие им се, сякаш са простреляна вълчица.
Познаваш думите. Дори под силен грим,
личат им бръчките, умората, сълзите.
А тишината им – етюд на гениален мим –
във облак захарен памук е скрита.
Лютива е цигарата, а думите накъртват.
Градинката върти чекръка си на воля.
И няма тихото на думите да бъде мъртво,
докато ти го шепнеш в стих, а аз във роля.
© Даниела All rights reserved.
