В задочен спор с Галилейо...

Стоя във лятна вечер край морето

и както философ от древността

си разсъждавам за Живота общо взето:

– за Космоса, Звездите, Вечността,

а очевидно плоска е Земята

и как да вярвам, че кълбо е тя,

когато виждам толкова позната

на хоризонта ясната черта...

На тази плоскост, ето тук, минава

животът ни във пъстър карнавал:

редуват се падение и слава

до все предизвестеният финал...

Без разлика, за краля, или шута –

животът е без милост отброен

до края, до последната минута...

И да възкръснеш, вече е проблем!...

... А ти твърдиш, че се върти Земята,

но как кажи да вярвам във това,

когато всичко си е по местата,

а Слънцето залязва във мъгла!...

И утре ще изгрее то отново,

и по небето пак ще се върти,

и с жар от термоядрени огнъове

пак Вечният си път ще извърви...

... Добре де, ще приема, че върти се,

но моля те за малко да я спрем –

и с нея Времето да спре улисано!...

Е, хайде Старче, да се разберем!...

И Времето не виждам, но полазва

по тялото ми бързият му ход,

а с всяка вечер нещо в мен залязва

с неистовата жажда за Живот...

... До мен в брега разбиват се вълните,

а няма вятър, тиха е нощта,

но вече знам, че всички тайни: скрити

са тъкмо в Очевидните неща...

16.07.2014. Средиземно море, Италия