Една вдовица плачеше
без сълзи.
Безшумна,
безутешна
и пресъхнала.
Тя беше ейдоса
на мъката.
Без стон
без вопъл -
най-безплътната.
Във строгостта й черна
се зараждаше
вълна
към миналото -
тайнственото,
святото.
Достигаше ли го...?
Нечуто тя ридаеше.
До нея мъртвият
(невидим)
се изправяше.
И сякаш виждах ги
сред младостта застанали.
Две стройни сенки -
призрачни и радостни.
За миг се сепнах
бъдеще, че идва.
Останалото
вече
ви разказах.
© Младен Мисана All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
