Една вдовица плачеше
без сълзи.
Безшумна,
безутешна
и пресъхнала.
Тя беше ейдоса
на мъката.
Без стон
без вопъл -
най-безплътната.
Във строгостта й черна
се зараждаше
вълна
към миналото -
тайнственото,
святото.
Достигаше ли го...?
Нечуто тя ридаеше.
До нея мъртвият
(невидим)
се изправяше.
И сякаш виждах ги
сред младостта застанали.
Две стройни сенки -
призрачни и радостни.
За миг се сепнах
бъдеще, че идва.
Останалото
вече
ви разказах.
© Младен Мисана All rights reserved.
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
