Еластичната ù, млада плът
поддаваше при всяко негово докосване.
Ароматът ù за него беше омагьосване
и смехът ù, чист и звънък,
придружаваше го всеки път.
Изпод пръстите им тъй изтече времето.
Любовта им се разсипа на прашинки.
Във косите им залепнаха снежинки,
разхвърляни от зрелостта, от бремето.
Бремето на денонощен, неуморен труд.
Бремето на хиляди безсънни нощи.
Когато се видяха те случайно снощи,
между тях стаи се странен смут.
Любовта им беше миг далечен.
Гнездо със други бяха свили.
И смешно е сега да мислят, 
че не са се променили.
И смешно е мигът да им изглежда вечен.
Ръката му – току да я погали.
Косите ù, събрали толкова неволи.
Очите ù, с които тъй обичаше да му се моли,
които тайно той целуваше заспали.
А тя го гледаше и гледаше, притихнала.
Загрубял от възрастта, от ветровете беше.
Личеше си, че рядко спеше.
Неугледна бе брадата му.
Сребърни поточета блестяха във косата му.
А страстта му... тя дали пък беше стихнала?
Не смееха да кажат нещо.
Страх ги бе мигът да не избяга.
Във гърлото му нещо стяга.
На нея ù е ту студено, ту горещо.
Но мигът, макар и вечност – свършва.
Реалността почуква на вратата.
Тя е неразбиращата, злата.
Не зачита чудото, което се извършва.
Очите им се разширяват от уплаха.
До болка се опитват да не се разкрият.
И бликналите спомени се мъчат да изтрият.
Спомените, от които дълго се бояха.
Повтарят си до болка, че ще трябва
към нормалното си битие да се завърнат.
Но дори и само мисълта да се прегърнат
от всичко друго повече ги грабва...
„Ще тръгвам вече!“ – казва тя сломено.
„Добре и правиш! – той отвръща. – 
Не се обръщай! – добавя изведнъж, студено. – 
Върви си, връщай се във свойта къща...“
„Така да бъде!“ – почти разплакана е вече.
Завърта се и тръгва, незнаейки защо е жива.
Думите му парят я като коприва.
Изведнъж гласът му чува и не е далече:
„Къде отиваш?– почти го шепне.
Гласът му станал е младежки. – 
Забравяш нещо – ръка на рамото ù слага. –
Казах ти „завинаги“, а ти избяга.
Не бягай пак! Без теб не е живот,
А смешка...“