Mar 20, 2014, 2:31 PM

Вдъхновено от "Отклонение" - Блага Димитрова

  Poetry » Love
2.1K 0 3

Еластичната ù, млада плът
поддаваше при всяко негово докосване.
Ароматът ù за него беше омагьосване
и смехът ù, чист и звънък,
придружаваше го всеки път.
Изпод пръстите им тъй изтече времето.
Любовта им се разсипа на прашинки.
Във косите им залепнаха снежинки,
разхвърляни от зрелостта, от бремето.
Бремето на денонощен, неуморен труд.
Бремето на хиляди безсънни нощи.
Когато се видяха те случайно снощи,
между тях стаи се странен смут.
Любовта им беше миг далечен.
Гнездо със други бяха свили.
И смешно е сега да мислят, 
че не са се променили.
И смешно е мигът да им изглежда вечен.
Ръката му – току да я погали.
Косите ù, събрали толкова неволи.
Очите ù, с които тъй обичаше да му се моли,
които тайно той целуваше заспали.
А тя го гледаше и гледаше, притихнала.
Загрубял от възрастта, от ветровете беше.
Личеше си, че рядко спеше.
Неугледна бе брадата му.
Сребърни поточета блестяха във косата му.
А страстта му... тя дали пък беше стихнала?
Не смееха да кажат нещо.
Страх ги бе мигът да не избяга.
Във гърлото му нещо стяга.
На нея ù е ту студено, ту горещо.
Но мигът, макар и вечност – свършва.
Реалността почуква на вратата.
Тя е неразбиращата, злата.
Не зачита чудото, което се извършва.
Очите им се разширяват от уплаха.
До болка се опитват да не се разкрият.
И бликналите спомени се мъчат да изтрият.
Спомените, от които дълго се бояха.
Повтарят си до болка, че ще трябва
към нормалното си битие да се завърнат.
Но дори и само мисълта да се прегърнат
от всичко друго повече ги грабва...
„Ще тръгвам вече!“ – казва тя сломено.
„Добре и правиш! – той отвръща. – 
Не се обръщай! – добавя изведнъж, студено. – 
Върви си, връщай се във свойта къща...“
„Така да бъде!“ – почти разплакана е вече.
Завърта се и тръгва, незнаейки защо е жива.
Думите му парят я като коприва.
Изведнъж гласът му чува и не е далече:
„Къде отиваш?– почти го шепне.
Гласът му станал е младежки. – 
Забравяш нещо – ръка на рамото ù слага. –
Казах ти „завинаги“, а ти избяга.
Не бягай пак! Без теб не е живот,
А смешка...“

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Зорница Станчева All rights reserved.

Comments

Comments

  • И аз се натъкнах, ама не знаех, че има още едно такова хубаво нещо
    Много ми хареса!!!
    Сега отивам при Чо
  • Ехе, на какво се натъкнах! Аз също имам стихотворение, резултат от емоциите ми, но от едноименния филм, а не от романа. Казва се "Противостояние" и е тук в сайта. Радвам се, че тази история е вдъхновила и теб!
    Поздрав, Зорница - съгражданко!

Editor's choice

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Разпродажба на спомени 🇧🇬

maistora

На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Кръчма за самотници 🇧🇬

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...