Отпуска вечерта смирени длани

и близва ме седефно синя хлад,

обвива ме спокойствие невнятно

с най-светлия, най-синия си цвят.

Забравям всички глупави ламтежи

и всички страхове, мътилка, кал.

Над мен луната нежнолунна свети

и прави моя стих сребристо бял.

Свещта разтапя в мрака черен,

лилави паяжини мрак,

а вятър - тих приятел верен -

довява светло хубав блян.

Размива се тъгата ми ненужна.

Защо ми е тъга сега?

В тази вечер звезднолунна

нима възможна е тъга?