Луната съблече си бялата риза
и гола в небето без срам се показа.
А Господ пред нея със облак излиза
и с него охотно пред мен я наказа.
И лунна пътека не стана в морето,
и морската фея не слезе по нея.
А облакът черен разтваря сетрето,
та слънце оттатък за нея линее.
Тогава морето сърдито се люшна
и прати вълни в бреговете – антики.
Сърцето ми морно в гърди се клатушна –
готово да падне сред блатни тръстики.
© Никола Апостолов All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
