Вечност
Досънувах дълбоките сънища, дето
са пречупили тънките корабни мачти.
Изтълкувах съдбата, и колко ли значи
да живея назаем отвъд бреговете.
По морето подводна пустиня достигнах,
и оазис от страх прежаднял, и далечен.
Съчиних невъзможната дума за вечност,
прекопирана с тъжния цвят на индиго.
Издълбах през посоките тесни тунели,
не гробове да бъдат, а жертвени ями.
И когато се мръкне и вече ме няма
загърнете сърцето ми в черна дантела.
Погребете ме тайно, без дата и име,
с помътнели и скръбни вълни - оплаквачи,
а от тънките счупени корабни мачти
направете ми сал. И така ще ме има.
© Петя Павлова All rights reserved.
