Вечното Завръщане...2

Веднъж заминах сáмо,

а цял живот се връщам -

като Атлас през рамо

Земята мъкнещ всъщност...

И все на път до Края,

и в битките без броня...

На бряг скалист мечтаех -

миража да догоня...

С един оранжев вятър

дружах във Океана,

небето бе ми шатър

нощта: екстаз, нирвана...

По щури дестинации

със Дух и дързост плавах,

а със разблудни грации -

Страстта си осъзнавах...

Във изгревът, когато

пегръщах се със вятъра

и пръснатото злато

искреше по водата,

аз тръгвах със Стихията

подгонил хоризонта,

че той ревниво криеше

Мечтата първородна,

с която се заглеждах

в небето със звездите

и затовя изглежда:

побрáтим бях с Вълните!...

... С легендите на Залеза

Духът на Ветровете –

със нов инстинкт ме мамеше,

а често Бреговете

заръчвах на компаса:

с примамващ фар далечен:

с моряшка кръчма, маса -

и Страст за цяла вечер...

...Но в нóщите, безсънните,

безлунни в Океаните

когато и не съмва там,

и нямат край кошмарите –

във будните неврони

на скитащата Мисъл,

налитаха и спомени,

които бях отписъл...

Те връщаха отново,

Началото на Пътя,

и всичко бе готоно

по него да пристъпя...

... Но в утрото разбирах,

че антигравитация

Животът ми раздира

със грешна Навигация,

та тръгнал след мечтите

аз вечно съм се връщал –

обаче не в нощѝте...

... А в спомените всъщност!...

Едно време в Океаните