Ветровете

Ветровете ме изваяха от камък.

Завинаги длъжница им останах, искам

                                                            или не.

Те разпалиха във мене пламък...

Щом задухат,кой ли би опитал да ги спре?

Част от мен превърнаха във пясък,

който ще достигне до морето  някой ден.

В бездната стовари се със трясък

парче, отчупено от мен.

Как мразех нявга дните,

във които всички ветрове

върху мен връхлитаха

и нямаше кой да ги спре.

Но замлъкнеха ли ... и заспеше ли морето

зейваше във мен празнота.

Нека дъжд вали и нека веят ветровете,

нека ме изронват-мен, самотната скала.

Нека ме превърнат в шепа прах!

Бездруго всеки ден ми натежава ...

Не изпитвам вече страх,

но и няма да забравя

дните, във които цяла бях,

недокосната от страшните стихии,

незнаеща какво е страх,

недочула вълците да вият.

Нека ме превърнат в пясък само

и тогава с ветровете ще летя.

За този миг мечтая си, макар че още 

                                               ми е рано ...

Дотогава в себе си ще пазя  капка светлина...

Мене ветровете ме изваяха от камък,

част от мен превърнаха във пясък и

                                     отнесе го дъжда...

Нека не остане в мене моят пламък!

Нека ветровете някому го подарят.