Ветровете шептят...

Ветровете шептят... 

И тихо стене самотата.
Пожълтели са листата.
Слънцето не цъфти.
Отровени са две очи.

Слънцето не цъфти.
Тихо небосводът гърми.
Пожълтели са сълзите.
Отровени са и звездите.

Пожълтели са сълзите.
Крещят с глас мечтите.
Отдавна няма и мъгла.
В сърцето е забита игла.

Отдавна няма и мъгла.
Тя преди криеше страха.
Жалка бе всяка красота.
Удавена в черна тъга.

Жалка бе всяка красота.
Някои го наричаха съдба.
А аз мечтаех за цветя.
Но ми се полагаха листа.

А аз мечтаех за цветя.
Те растяха по други места.
Празна плачеше реката.
Не по-различна от душата.

Празна плачеше реката.
Залепнаха отчаяни устата.
Да си тръгвам ли, кажи?
Последния стих ти допиши...