Везувий
Какъв прекрасен, топъл слънчев ден!
Пристъпвам бодро в леките сандали.
С усмивка спирам. Виждам как пред мен
две пеперуди танц са заиграли.
Известен и почитан в Херкулан –
изписвам на богатите портрети.
Кесията на тежкия колан
издута е от златните монети.
Но ето – гръм след гръм... и пак... и пак...
Вълна от сива пепел ни залива.
Потъва всичко в черен лепкав мрак.
Кой казва, че смъртта била красива?
Панически в мазе се озовах.
Сърцето ми от ужас ще се пръсне.
Таванът скърца и се сипе прах.
За път навън е вече много късно.
Патрициите ни живеят в грях –
отдавна и отлично ги познавам.
Везувий е сърдит заради тях.
Нима и аз гневът му заслужавам?
Признавам си – не съм светец голям.
Навярно често дразня боговете.
След два ритона вино съм пиян
и падам на хетерите в нозете.
О, Юпитер, кръвта ми леденей.
Все още млад съм. Искам да живея!
А вчера се завърнах от Помпей.
Да бях останал, щях да оцелея.
© Васил Иванов All rights reserved.
