Минава времето ми в тежка самота,
тя пари ме и нощите и дните.
Боли ме и ще го призная аз сега,
отиде си ти без да ме попиташ.
И питам се къде ли аз сгреших,
разминахме се някъде по пътя.
Дилемата до днес не съм решил,
водата чиста как за миг размътих.
А може би ненужно е сега това,
вина да търся там където няма.
Да осъзная трябва просто на мига,
че нямаше тогава как да бъдем двама.
По пътя собствен всеки бе поел,
тече животът и назад не връща.
С теб плувахме в различен вододел,
реалност, но бе празна тази къща.
Сърцето питам как да продължа,
душата за решение аз моля.
И тихичко без звук ще помълча,
ала сълзи напират в мен на воля.
Прокапват от очите бистри с чистота,
сърцето стене в чувства притаено.
С душата тялото ми тихичко крещи,
върни се, любовта е още в мене.
Върни се и прости за всичко ти,
Прости ми и на теб ще е простено!
© Петър Петров All rights reserved.