Високи са ми планините
на мен
Когато аз съм се родил,
от радост, татко се напил.
На мама счупил съм мечтата
да си дундурка дъщерята.
След болницата, у дома,
банкетът почнал сутринта.
Орисали ме със късмет,
да ходя вечно на гурбет.
Не съм бил никак аз ревлив,
предчувствал, че ще съм щастлив.
Но ме проклели боговете,
да стана роб на стиховете.
Днес влача своята съдба,
описвам чувствата с душа.
Живот в комедия и драма,
банкет, ту има или няма...
Не ме търсете в шум и врява,
поезия, там просто няма.
Прашинчица съм от света,
и си преследвам ориста.
Високи са ми планините.
Не съм си покорил мечтите.
Сега написах този стих
и даже си го посветих.
© Валентин Йорданов All rights reserved.
