Проплаква тихо кукумявча скръб,
че неусетно пак нощта преваля.
Луната - меден грош, с изтъркан ръб,
към утро неизменно се търкаля.
Бродира лъч месали - от сребро,
очите си денят като измие.
От радост, мъка, зло, или добро,
с шира от обич пак да се напие.
Да скита бос - широк е този свят
да го прегръща влюбена Земята...
Пияната си лудост да платят,
по залез - с малко болка...И Луната.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
