ВСЕ МИ СЕ ПРИВИЖДАШ...
Привиждаш ми се...
Все до мен да вървиш.
И капе дъждът
в шареното на есенните листопади
и пълни утъпканите
коловози...
На едно последно пътуване.
Привиждаш ми се.
Все ми се привиждаш...
Да пристъпваш
тежко към църквата...
И да галиш
бялата ми булчинска
рокля, обесена
на онемялата горе камбана.
Въжето и... ме стяга, за гърлото.
Възел до възел.
А ти все ми се привиждаш.
Поне веднъж се обади!
Обади се!
Да ти кажа... Как се гради
темел на рухнала къща
от восъчни свещи...
Как боли воят на вълчиците,
винаги,
по задушница.
Да ти кажа искам...
Как мъртви пръсти
прегръщат нощем черния
дънер на двора
и ровят... Ровят изсъхналата
като вдовишка гръд
земя,
да открият пъпчица на нова пролет.
Обади ми се!
Ощипи ме! Да се събудя.
Изкрещи в лицето ми...
Че сенките са мъртви!
Мъртви са сенките!
А аз съм... жива.
И душата ми с мокрите устни -
още е жива.
И ще бъде жива... За
да има кой да обича!
..............................
Да ви обича!
© Веска Алексиева All rights reserved.
