Все някога денят ще порасте

Не бе ли огънят ми благодатен?
Или реши, че е измамен?
Светът престава да е необятен,
не е ли споделен от двама.

Събрах душата си в заплетен възел.
Един от нас си е отишъл.
Къде и как, защо си бързал? –

да питам, вече няма смисъл.

Ти нощем спри да се събуждаш,
щом вятър клоните прекърши –
това е болка, но е чужда.

И става прошката ненужна –
след полета на гневен стършел
брезата осланена шушне.