Все още
ВСЕ ОЩЕ
Препуска бясно времето
на коня вихрогон.
И слънцето ми, земното,
преваля своя небосклон.
Мечтите ми, човешките,
ще си отидат с мен.
Но то ще стане някога -
в незнаен бъдещ ден.
А днес - засмяно - утрото
все още къпе ме в лъчи.
И на разходка с вятъра
ще повървим, ще помълчим...
А хоризонтите, далечните,
със длани над очи
се взират - разпознават ме,
по всичко си личи.
Покланят се за поздрав -
помахвам им с ръка.
Макар и остаряваща,
оставам си жена.
Полето, необятното,
обгръща ме със аромат
на билки и треви -
самата Божа благодат.
Догаря бавно залезът
във златно-алени зари.
Сърцето ми, осиротялото,
молитвено благодари.
Песента на щурците
до късно в нощта се разлива:
,,Умира Денят,
но Ти още си жива, жива..."
© Мария Костова All rights reserved.
