Вечно аз
Една душа си нося за товар–
уж двайсет грама, а пък ме прегърбва.
Дали защото е ненужен дар,
дали защото аз не съм ѝ първата?
Особено тежи на дълъг път,
аха, да се захласнеш по живота
и тя се свлича, цялата от скръб–
скимти като умиращо животно.
От двайсет грама става на небе–
най-страшната градушка на Земята.
Така вали, че ако чужда бе
бих хвърлила я в болка да се мята.
Но връща ме на ниското за час
изчиствам ѝ калта до снежнобяло.
Една душа – а всъщност вечно аз
едва събрано в земното ми тяло.
© Деница Гарелова All rights reserved.
