Вярвай
Помня когато светът беше глина,
очарователно мека в ръцете ми
в час по рисуване и моделиране.
Имах ръце. Бях безсмъртен на седем.
Днес съм безсмъртен, но някак по старому.
Твърде ревниво броя си годините.
Колко остават до края на вярата?
Колко ронлива е станала глината!...
Зная какво е да бъдеш всесилен –
целият розов живот е на клечка
и като сладък памук си го ближеш,
а и да свърши, не мислиш за левчето.
Зная какво е да бъдеш безсилен –
малката стъпка тежи като раждане,
глътката въздух те дави мъчително...
Но ще повярваш ли, ако ти кажа...
Ще ми повярваш ли, че си красива? –
без да твърдиш, че луната е стара.
Гледам те. В тъмни зеници се взирам.
Имаме време до края на вярата.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
