Вярвам, че е така
Дори небето днес
с досада се прозина?
Депресия голяма го налегна.
Да можеше поне да се разплаче
или във сън да се оттегли,
докато зимата премине.
Ала… не може.
И затанцува сняг по улиците сиви.
Ще скрие с белотата пътищата прашни.
Ще си открадне споделеност -
просмукваща се от комините,
разливаща се в кръвта, а също и в ставите.
Ще заживее свой живот.
По календар. С часовник.
По план ще заживее и задачите ще гони.
Не ще намери време за разходки без посока
и само уличният пес, бездомен
ще обикаля и ще рови в раните ти
без намордник…
А аз ще те подмина. Не, не е странно
Дори ще се опитам да не се обърна.
Макар не бързам… Знам,
понякога се случва да трябва сам
човекът да възкръсва, бавно.
Ще бъда там на следващия ъгъл.
Ще чопля семки или ром ще пия.
Ще те посрещна…
Знам, че пак ще се подхлъзнеш.
но също знам, че ни мъката,
ни радостта е вечна.
https://www.youtube.com/watch?time_continue=95&v=YyF0vA6lPMM
© Ирен All rights reserved.
