Вятърът
... връхлетя убийствено внезапен,
хвърли се – от тръс във кариер,
ви, скимтя – и сетне взе да хапе –
пуснат стафордширски териер,
мъкна, дръгна, тръгна, сече, скуба,
листопада с дълъг дъх отвя –
лятото – под ласката му груба,
хукна през печалните нивя,
сиви върволици от войници –
облаците теглеха нощта,
а дъждът бичуваше с камшици
голичкия гръб на есента,
девет дни лежа на овчи кожи,
в бял саван снежецът я пови,
вятърът накрая я положи
върху хълма с жълтите треви,
рекох си молитвата сиротна,
все от дъжд на вятър я чета...
Нейде с ветровете да се кротна
и да се наспя до пролетта.
© Валери Станков All rights reserved.
