Вълча Коледа
Той не помни от колко луни е пиян.
Щом е трезвен, сърдит е на Господ.
Син Адамов – грешен и дяволски сам,
грубо псува живота си – кокал оглозган.
В двора си има куче – озъбен вълчак,
храни го сутрин с чепата и крива тояга.
Тишината разрежда с греян първак –
тъй с години душата за пътя ù стяга.
На задушница лани отиде на гробища,
с голи ръце скуба тръне и троскот.
Колко сълзи изплака, цяло пороище,
жена си да върне. И... се скара със Господ.
Синовете от незнайни лета на гурбет.
Таванът подгизнал. Кой да изчука олуците?
Есенес си отиде без време добрият съсед,
с него едничката радост – чуждите внуци.
Няма жива душа на сто голи вика оттук,
само вълчият вой сее мъка след мъка...
Отрокът Адамов, със свито сърце във юмрук
кротко стъкна бобец в гърнето да къкри...
В старо, пробито кюмбе тури Бъдник.
За децата, за здраве, три гълтока отпи.
С молитва изпрати душата по пътя ù,
с Господ сдобри се. Сетне...
Божият син се роди.
© Даниела All rights reserved.
