Вълци единаци
Земя ли под нозе ни не достига?
И въздухът дали не е достатъчен?
Частица слънчев лъч за всички има,
а всеки стиска своя пай невзрачен.
Глътка водица жажда утолява.
Искрица огън стопля в люта зима.
Ръка приятелска за двама стига,
коматче хляб, паничка боб щом има.
Затеглили сме чергата към себе си.
Какво от туй, че другият замръзва.
На ближния не дава никой риза,
не другият - душата ни замръзва.
По раса и по вяра се разделяме,
по цвят, по мярка, по какво ли не
и храним хищен звяр в телата си,
а после търсим някой да го спре.
На вълци единаци заприличахме,
самотници, човешки облик губим.
Забравихме дори да се обичаме,
робувайки на преходни заблуди.
А колко малко трябва да е инак,
земята под нозе ни да разцъфва,
с надежда да заспива всеки заник,
с човещина зората да настъпва.
© Златка Чардакова All rights reserved.
