Вълците умират сами...
Вълкът е смъртоносно наранен.
Луната не пожали любовта му.
Не ще дочака утрешния ден.
(На късни обичи и кучета не вярват.)
Тя всяка нощ му светеше по пътя
и той я следваше от здрача до зорѝ.
А плячката за гладната му плът
не скриваха най-гъстите горѝ.
Но ето, че Луната е лъжлива.
Понякога се крие със проблясък
зад жълтите му точки на мастилото
напълнило небето със прекрасност.
Вълкът, уви превърна се във жертва -
блуждаеща за нежност дива твар.
Понечил със очи да я погледне,
пронизаха гърба му със кинжал.
Каква любов е тази, щом се крие?
Мен болката превърна в единак.
Не мъка, а от гняв вълкът е виел,
тъй както аз, че Теб не изживях...
Стихопат.
Danny Diester
© Данаил Антонов All rights reserved.
