Вълшебните ботушки
Хладно стана, ще вали,
млъкват птици и мухи,
виж цветята и тревата
слана ги вече ослани…
Тъй разказваше ми баба
като малък как съм спал,
и към облаците бели,
как на сън съм полетял
И съм мислил в оня час
как да им помогна аз,
ще им дам – те нека чуят –
нещичко да си обуят.
На врабченцето чепички
да подскача леко – леко,
а на зайчето терлички,
за да бяга по-далеко.
Шарко двора не напуща
и навред юнак е първи,
нека е обут с навуща
и цървулки с черни върви.
Котката ще ми се мръщи,
ала нека извинява:
тя стои си все във къщи,
та и босичка минава.
Оле-е-е! Щях да го забравя:
на магарчо дългоушки,
песнопоец заслужава
до коленете ботушки,
но да бъдат със звънчета,
че затропа ли с крачета,
да извие глас чудесен,
да запее сладка песен.
Аз като юнак голям,
ботушките си ще ги дам,
те вълшебни са и с Мая
ден и нощ ще си играем!
© Миночка Митева All rights reserved.
