Върхът е път
Понявга спирам дъх да си поема,
защото стръмен е баирът на Сизиф.
И камъкът тежи като дилема,
а Господ си остава мълчалив.
Върхът е там, отдавна част от пътя,
на сянка даже неведнъж седях.
И горе, и на дъното изтръпвах –
уж хора, а са само същества.
Но в този тъмен сатанински пъзел
понявга се изправях с лекота –
с лъчите на усмихнатото слънце,
с надеждата на крехката Луна.
Обагрено във алено трептене
пулсира бясно читаво сърце.
Превърнах се в любов, зачеркнах време,
затоплих в огън двете си ръце.
И стръмното, когато ме повика,
охотно тръгнах с закалена плът.
Не ми тежи вина и нямам бреме –
с любов вървя по земния си път.
Понявга спирам сепната от глухост,
след мен не идва никой – тишина...
Върхът е път, аз камъка си бутам,
защото виждам само светлина.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
