Въздишка
Въздишка
носталгия по вените тече
в очите гледам остаряващото време
а то самото бръчици плете
дано си хване онова което
няма как от този свят да вземе
неделята
протяга се като дете
към близките чиито силуети избледняха
къде са думичките им къде
не връзват люлчици по родовата стряха
животът постепенно се смали
прегърби се
забрави как да се усмихва
брои трохите от погубените си мечти
обърква сметките и тихичко въздъхва
запалва свещ придърпва стол
и дълго дъвче спомените му сълзата
надвесено над своя кръговрат
небето се сбогува с всички и отлита
отвъд пределите на пясъчния свят
…
откакто вас ви няма
за вас говоря нощем със звездите
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
! Трогната съм от коментарите, които, всички вие, сте ми оставили.
