Въздишка
Помолих се за някой като мен;
повярвай ми, дори не подозирах,
че толкова си близо: нощ и ден
деляли са ни дъх и кратък призив....
Повиках те. И ти така се случи,
че цялата вселена се обърна.
Кръвта избликна като буен ручей.
В уплахата бе лесно да си тръгнем.
Но колко само рани ни покриха
след всички неизречени копнежи;
вината ми пред твоята усмивка
разпука тишината с остра тежест.
Аз молех се за тебе, но не знаех:
на срещата не ще да издържа,
с надвисналия призрак на раздялата
край старите пашкули самота.
А всичко, дето казахме с очи
във нас ще утаяваме с години.
Уверени, че даже да мълчим,
не се отмива белега на близост.
