Ябълкова семка
Небесни обятия
ли ми даваш –
Звезди
нима събуждаш в пръстта...
Не, не гледай надолу –
пак ожадняла,
аз ще се върна,
щом докосна отново степта...
Ще отпия по глътка от всичко –
Ярост, Горест, Измама, Тъга -
само с чашата (пълна) няма да споря –
отвара с отрова си забърках сама,
... да забравя (откъсната) последната си кожа...
да я сваля от мен - като змия, така и не успях !
Не се научих аз да бъда грозна (дупка)
и злобна трудно бях...
но свърших „себе си” на пътя,
препънах се - в собствената си борба,
загубих и последната си сила,
не мога вече И да бъда Друга,
но Груба, Мълчалива, Ненаситна –
такава ме помни (!),
за да забравя себе си сама (дори),
не искам да ме връщаш към Морава,
вземи Калта и я хвърли в лицето ми... и
(дано тогава)
да мога да забравя, че съм тръгнала от теб
към Нищото, към Себе си, към Пътя !?!...
Дървото с ябълките ще обруля,
в обятия на мека тишина ще се изгубя,
тревата в себе си от Суета ще приютя
и облаци ще сложа в джоба си за (земен) Полет...
Не искай да ме имаш ти тогава,
ще бъда по-далечна от тялото си аз от винаги,
но поискаш ли залък от мойта Душа,
ще те нахраня като просяк от хляба,
ще наситя сърцето ти (може би) (с тишина) -
и пак ще си тръгна, за да ме помниш Такава !
© Вечерница или Зорница All rights reserved.
