Ядки
на жена ми Нури
Дойдох, видях, делих света свиреп,
ведно зазидал ласка и обида.
Затуй сега из мен се ширна степ
и мъртвите... уши току напридат.
Какво ще чуят? Аз съм триж по-ням
от изчегъртана на плажа мида.
И страшно е понякога да знам,
че не за друг, за теб че съм невидим...
да знам, че в мен вилняха ветрове,
луни самотни пиха звездно мляко.
А в тази пустош днес съм те довел...
Нима не ти прошушна скришом някой:
че ливри не сека в монетен двор,
а сея думи - голи, тръпни, хладки,
и ако слезеш в мене, няма спор,
ще поразчоплиш нощните им ядки,
в които се спотайва нелечим
един неосъзнат отдавна порив:
че даже и когато си мълчим,
под пряспа изворът ще проговори...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
