За...
За какво да си продам душата
Булевардът си изчисти хората,
блести като излъскан след дъжда,
а в локвите, ако се вгледам,
ще видя рибките на своето мълчание.
Вестнично смълчан е и градът, и отегчен
от суетата, в умове и във витрини
грохва уморен, с надежда да се възроди
пак с мен... и с теб, поете.
Наистина ли сме от утрото по-ранни?
Булевардът е като замислен след дъжда.
Бях пейка в парка, с отговори мокри,
калната утайка с мъртви рибки, сутринта
бе гробище на утрето ни - филантропно.
Поети ли? Не сме ли винаги единосъщни?
В ежедневието, душеяден механизъм,
май отдавна съм се вписал,
а с думите съграждам храм, във който
истинското, цяло „себе си" отсъства.
Свята ли? Красива ли е тази липса?
Булевардът ме гнети,
колите пръскат ме обидно...
Но почерниха ме всъщност хората,
живеещи привидно.
Приживе повярвах, в мъртвите поети само,
за другите сълза, усмивка имам... тиха,
имам рамо.
Един възможен казус „Фауст"
***
Когато завали дори най-чаканият дъжд,
във кал превръща се земята.
Земя са мъртвите поети. Живите са дъжд
... и пръст назаем взета.
© Илиян All rights reserved.
