На майка ми
Години я няма, превърна се в спомен.
Отиде си тихо, тъй както живя.
Раздаде без корист сърцето огромно.
Озаряваше четири детски лица.
"Отче наш" първи път с нея засричах.
"Тиха и свята"... пеехме в коледна нощ.
На Великден в червено яйцата обличах,
още я чувам...-"Да спите във кош"...
- Пак да наминеш - мълвеше с надежда,
- присяда ми залъка, нека сме двама.
Казвах довиждане - гузно поглеждах,
има ли упрек в очите на мама.
Случайно прочетох, че двадесет грама
щом литне към Бог е човешкия дух.
Такъв "еталон" за душата на мама,
някак нелеп е, неуместен и кух.
Как да измерим спотаени въздишки,
сълзите на майките колко тежат?
Да броим ли в косите посребрените нишки.
Длъжник ще ѝ бъда и на другия свят.
© Илия Станков All rights reserved.
