Стремя се към едно слънце!
Пред мен една невидима стена:
прозрачна и хлъзгава...
Разбирам го от мръсотийки

и петънца по нея от прежни
стремглави блъскания на прежни
същества по финото преградие.
Не съм първият привлечен, нито
ще да съм последен стремящ се.
С все сила упорствам и хвърлям взор.
Удрям се, залутвам се и пак
удар след удар нанасям там.
Замайвам се безпомощно,
ала силният труд си личи:
връз гладката повърхност
и аз, да, и аз бележа с прах.
Сив, непроницаем; тъмен прах.
Така както предците ми оставяли са.
Нямам китки, защото нямам ръце...
Но забелязвам, нямам човешки нозе.

Гонех едно слънце, догоних го...
безмалко щях го постигна, за да се слея.
Нещо се изпречи, все тъй става!
Защо трябваше да прекъснеш пътя ми,
о, проклета, нищожна стена.
А бях близко, бях толкова близко...
Никога не съм бил толкова близко,
ей богу, истината казвам!
Ти ме изтръгна от сладката омайна
дрямка.
Пеперудка с мигновено гаснещ

живот съм бил аз,
а моето ярко слънце; а моята бленувана
най-мощна звезда -
най-безпомощна електрическа лампа.