За хубавото време
Беше хубаво време, нали, златокосо момиче?
Бяхме още деца (малко - аз, малко повече – ти),
полетели във бесен галоп! През какво ли не тичахме -
през полета от младост, през буйни реки от мечти.
Беше нашето време, нали, златокосо момиче?
Неразумни и дръзки, незнаещи ничия власт,
отстоявахме с нокти и зъби, когато обичахме,
а обичахме! Боже, обичахме с толкова страст!
Как пораснахме... Бързо, нали, златокосо момиче?
Как така неусетно галопът премина във тръс?
Пожълтяха полетата – лятото вече припича,
с всеки ден ни подсеща за близкия есенен дъжд…
А сме същите луди! Нали, златокосо момиче?
Да, сега го прикриваме, свъсили морни лица,
но, макар все по-често на есенен дъжд да приличаме,
там, в сърцата, сме още онези наивни деца.
© Засегабезиме All rights reserved.
