За последно
Наказвам, за последно, Мисълта,
притискайки я в ъгъла с перото.
Дано научи да се позаглежда тя
на нравите в платното и кросното.
Забързан, Разумът простря крака
извън познатите ѝ строги форми.
Страстта му педя черга изтъка.
Отново нишките ѝ бяха спорни.
А моята, видяла-не видяла, ей я, на!
С мерак, тертип опитва да прихване:
блазе ти – вика му с тъга – откъсна
се от мъка, болка, глад, страдание.
Завижда, питай я, не знае за какво.
Да я боде, ден-два, проклетото перо!
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Радвам се, че надникна Лидия. Всеки, според чергата, вярно - знае си неговото. Сърдечни поздрави!
