За последно
Опърпан просяк, нажален –
поредно утро – дъждовито.
За слънчице петимен ден,
из локвите унило скита.
Уж лято, а заесеня,
уж юни, а е есен съща.
Пчелите, с чувство на вина,
пак в празни кошери се връщат.
Подгизнал, клюмнал слънчоглед,
се пита слънцето къде е.
Върти главица, та навред,
надежда златна да посее.
Прелита мокър славей тих,
не пее – никой не го слуша,
поредният дъждовен стих –
от дъжд ни е дошло до гуша.
Но юли идва закопнял,
и носи слънце – пита медна,
а юни, своята печал,
изплаква, като за последно...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
