Забравата отдавна вири нос
Самотна гара, скършен коловоз,
а влакът път към бъдещето няма,
забравата отдавна вири нос
в искрата на догаряща цигара.
И е замряло времето във нас,
секундите във нищото отсява.
Ни полъх тих, ни птичи глас,
душите ни във делника долавят.
Но кълни във душите туй зърно -
посятата любов от памти века...
Дали ще израсте или в едно
ще легне в гроба със човека?
Дали или не би? Това е то!
В едни пониква, в други гние.
Намери ли в сърцето ти добро
като вековен дъб ще се извие.
Но сети ли на злобата дъха
и вкаменелостите на сърцето,
умира то, а любовта
поема път в небитието.
а влакът път към бъдещето няма,
забравата отдавна вири нос
в искрата на догаряща цигара.
И е замряло времето във нас,
секундите във нищото отсява.
Ни полъх тих, ни птичи глас,
душите ни във делника долавят.
Но кълни във душите туй зърно -
посятата любов от памти века...
Дали ще израсте или в едно
ще легне в гроба със човека?
Дали или не би? Това е то!
В едни пониква, в други гние.
Намери ли в сърцето ти добро
като вековен дъб ще се извие.
Но сети ли на злобата дъха
и вкаменелостите на сърцето,
умира то, а любовта
поема път в небитието.
© Росица Петрова All rights reserved.
поздрави