Забравени от небето...
Селото,
кацнало някъде горе, почти до небето,
къщите броят се на пръсти,
събират се в шепа,
денем
като бели забрадки по хълма,
нощем за звездите празни кошари,
а глух пастир е луната.
Тихи пътеки,
и всички те водят нагоре,
тук-там в гнезда от печена глина
кротко бродят зеници,
долу в дерето
заспало е ехото на минало време,
няма ни радост, ни болка,
нито миг на тревога.
Чувам петела,
чие ли време отмерва...
тук даже не знаят къде са,
дали на земята... дали на небето.
Някъде
в мрака пробягва кошута,
нечии стъпки дочула,
тишината докосващи с милост,
сълзи
в порутена църква от очи на икона
и няколко незапалени свещи.
Тихо минах оттук... Господи, а ти къде си...
Горице ситна, зелена
© Магдалена Костадинова All rights reserved.
