Зад завесата на спомена
Полягат облаците тихо във тревите.
Засадата на времето тежи.
Но зад кълбетата им от слана извити
дали ще ме очакваш още ти...? -
Момичето от спомена небрежен,
със бурка или може би със шал,
от вечна преспа сняг изсечено,
загърнато със звездния воал.
На моята представа сътворител
(ваятелят от него вдъхновен) -
замислям се дали не бе Праксител,
но после се досещам за Роден.
Момиче мое, ти не избледнявай
под тоновете метеорен прах.
Мечтите стръмни пак досътворявай.
Отменяй ветото на всеки грях.
Защото стана моята икона -
Джокондата на идващите дни.
Със свяна си спаси ме от мамона,
призван да върши хиляди злини.
Останал твоя сянка ще те следвам -
един самотно-втренчен силует.
Дано си спомниш в онзи миг последен,
че точно ти превърна ме в поет!
© Младен Мисана All rights reserved.
