Загубените битки на децата ни
Загубените битки на децата ни
Усещане за провал. Мащабна вина.
И мисъл за нещо пропуснато.
Децата ни тръгват направо към изгрева,
а ние стоим в самота.
Земята ни, кръглата, така се обърнала,
че падаме в нищото пак.
Надаваме викове, забиваме нокти,
докосвайки гъстия мрак…
Изглеждаме повече, а малко присъстваме
в поредния, нашия ден.
Захвърлям вината и алчно озъртам се
– и виждам дъгата пред мен.
Децата са тръгнали със стъпки на бързите
и жадни за повече смях.
Трагичният смисъл остава за мъдрите,
които подтичват зад тях.
© Петя Стефанова All rights reserved.
