Заключена в стихотворение
Щом паднах в стих – убоден от тирета,
кажи ми ти, какво ме съхранява?
Дали затвор – издигнат до небето...
Дали мъжът – очакващ да съм цяла...
Той идва тихо, стъпва пред стиха ми,
защото го е страх, че ще позная –
походката, лицето му, парфюма...
и може би сърцето най-накрая.
Уви мълчи. Заключена съм вътре –
до влагата на гърлото стаена.
Стои пред моя, тъмен стих – не мърда.
А времето за свиждане е вена –
туптяща между сричките : До - бре - съм.
(Говоря си със сянка на вратата.)
Единствено тежи, че не обесих –
"Обичам те" – в рисунка на стената.
Или смеха – на крушката (за сбогом.)
Подметките му острят тишината.
А в моя стих – за свиждане на болни,
боли дори въздишката в устата.
© Силвия Илиева All rights reserved.
