Залез
Денят ни призова да го погледнем,
да преживеем тайнствено умиране.
Но вярвахме, че той не е последен,
и времето с това едва ли спира.
Той знае ли, че пак ще съществува?
Ний знаем ли, че пак ще се обикнем?
Ще съберем душите си изгубени,
прегракнали след толкоз много викане.
В покой се озовахме ненадейно,
но раждаха се чувства в полумрака,
сияние разгръщат чудодейно,
сърца от нежност - чувствата не чакат.
Заети бяхме. Търсехме в ръцете
искра, която нажежи телата.
и същността ни щастие усети -
на любовта великото разпятие.
Денят - смутен - не искаше да тръгва -
в зараждащото чувство бе се вкопчил.
Смъртта за него сякаш бе окръжност
и с нея друг и нов живот започваше.
Намерихме и нашето начало...
След толкова години на самотност
Затопли се премръзналото тяло,
между душите съградихме мостове.
Загледахме се, как денят умира,
и се усмихна сякаш - за раздяла.
Прикани ни на празник на Всемира!
На любовта в безкрайната спирала!
© Антоанета Иванова All rights reserved.
