Запомни ме така
Запомни ме така! - ти ми каза.
И очите ти тъмни блестят.
С любовта си към теб съм наказан,
а от днес тъй-широк е светът.
И цветята на наш’та раздяла
са повехнали в този таван.
Ти оставяш кафето с цигара,
а пък аз - моя стих неразбран.
Скърцат стъпки по дървени стълби,
сякаш плачат. А свикнаха с мен.
В капандурата сивите гълъби
си гугукат в дъждовния ден.
Мият капки студени лицето ми
в този мил, архаичен квартал
и издайни сълзи ранно-есенни
ми напомнят, че с теб съм мечтал
на тавана да биеме плочата,
кат широк, с любовта в унисон,
ти да шиеш седефени копчета
в бяла риза за нов Менделсон.
А в терасата, с изглед към Витоша,
на люлеещ се стол в този дом,
да си спомням, че любил съм истински,
без да зная какво е погром.
© Иван Христов All rights reserved.
