Защо не?

Не мога да спра да давам
и за себе си да нямам.
За цигара и кафе време имам рядко,
но давам ли, давам.
Така пò ми е сладко

Краката държат ме едвам,
като ходя приклякам,
но сега и утре ще давам.

И обувките си ще раздам,
пък и бос да ходя обичам.
Да, в локвата с усмивка скачам.

Не ща "благодаря", не ща "браво",
давам и не искам.
Дори да ми е криво, право, 
без да искат, давам.

Аз ли какво получавам?
Усмивка, поглед странен
или любов? Неглижирам...