Никога не вярвах, че ще тръгна
към Албиона с острите чадъри.
че в чужда къща мога да осъмна,
че детство няма как да се повтори.

Не вярвах, но така съм бил орисан.
усмивката да търся под небето.
каквото чувствам, в стих да го описвам,
да се отдам изцяло на детето.

Днес когато правя равносметка,
животът като топче се търкаля
и трака в набраздената рулетка
през много спирки, полети и гари.

Никъде обаче, не намерих
пропуснатото дето не се връща.
С аршините на времето се мерих.
уют загърбил в родната си къща.

Загубеното няма да се върне,
а предстоящето съвсем не зная.
Когато няма кой да те прегърне
в началото, защо ти е накрая?