Защото имаме какво да губим
Избягала от приказка за дъжд,
разплакана за светлина китара
размества въздуха – един и същ
и с устните ми нещо ти повтаря.
Ухая от закичения цвят
в най-плахата извивка на косите.
Ръцете ти в покоя ме държат –
трепереща, добра и ненаситна.
На прага на настъпващия ден
стрелките са от чакане пияни
да влезеш за молитвата у мен,
признавайки че дълго ще останеш
и топъл като вятъра свещен
да вдигнеш всички мои пеперуди,
към въздуха, от обич прероден,
без никоя от тях да се изгуби.
