Защото сме лято
Нечакана есен - коварен и блуден сезон
косите ни близва до бяло, наместо със злато.
Как царствено сяда, опашка превила, на трон
от който се пада по-тежко щом казваш се Лято.
Кънтят керемиди и лудо въртят се мъгли.
Нагоре е пътя, а сякаш към бездните дърпа.
Едното е малко. А две-то е равно на три.
Каква аритметика, Боже! Каква смешна кърпа
намята на рамото верният, мъничък паж:
- Не се уморявай! Сега е момента да скочиш.
Броиш. Аз подсвирквам. Събрахме за път екипаж.
И още сме Лято, и още живеем... нарочно.
© Росица Младенова All rights reserved.
